Дядо Михал обичаше сладко от смокини и ябълково вино. Не непременно заедно, но и това се беше случвало понякога. Разбира се обичаше ракия и хубаво домашно вино, а когато нямаше едно от двете, пиеше каквото има, дори и бира, макар че никак не я долюбваше. Не искам да оставате с впечатлението, че старецът беше някакъв пияница, той просто обичаше да си пийва, а тогава устата му започваше идеално да предава посланията, които зевзешкия му мозък изпращаше към нея. Но не за това ми е основната дума.

Сладкото от смокини дядо Михал казваше, че го е научил от майка си, тя от нейната майка, а пък нейната майка го научила от един комшия, при когото ходела да… се образова анатомически. От време на време на стареца му идваше наум да слага цензура на езика си, особено когато хлапетиите биваха на възраст, в която нямат още мокри сънища. Каква беше истината за сладкото така и не разбрахме, но то беше просто превъзходно, а ценността му се засилваше още повече от факта, че у наше село няма почти никакви смокини – не виреят.

В онези дни се радвахме на такива неща – кайсии, откъснати от някое дърво дето стърчи над оградата към пътя, черешите покрай железопътната линия точно в началото на лятната ваканция, едрите ашладисани сливи на дядо Станю, заради които той ни замерваше с каквото му попадне под ръка и изваждаше целия си арсенал от клетви и ругатни. Но най-висшата категория лакомство беше сладкото от смокини на дядо Михал. Малцина го бяха опитвали и имаше почти легендарен статут.

Един ден, докато обикаляхме с одрънканите си колелета из селото, минахме покрай неговата къща и дядката ни привика. Тъкмо бяха му докарали едни десетина кубика дърва. Бяхме осем хлапетии по на единайсет-дванайсет години. Пазарлъкът с най-отракания от нас протече гладко, а катализаторът на смешните пари, за които ни цани да му нацепим и приберем горивото, беше сладкото от смокини, от което той обеща по цяло бурканче на всеки един от нас. Понеже в една къща има една, най-много две, в изключителни случаи три големи брадви, бяхме скоропостижно изпратени да си вземем домашните сечива и работата започна. Селски момчета, дейността изобщо не ни се опъна и за три-четири часа дървата бяха нацепени, прибрани и наредени под зоркия поглед на работодателя ни, който през цялото време отпиваше някаква кехлибарена течност и сегиз-тогиз потъваше в мазата, за да си изкара още от нея, когато тя свършваше. Колкото повече изпиваше, толкова повече бузите му се зачервяваха и езикът му ставаше по-пиперлив, а ние цепим и се заливаме от смях. И на какво? Глупости естествено, но поднесени по неповторимия дядомихалевски начин.

Накрая подрипна както може да подрипне един почти деветдесет годишен човек, запита ни лукаво дали сме гладни, а полученият утвърдителен отговор го запрати до един малък котлон, една кора яйца и една тенджера. Яйчицата бързо бяха придружени от къс сланина, изникнал кой знае от къде и за секунди нарязан наситно, шепа червен пипер и едно отривисто бъркане, което след десетина минути превърна всичко в невероятно вкусна манджа, която ние излапахме лакомо като невиждали с по едно голямо парче хляб в ръката, въпреки че червеният пипер се оказа лют. Накрая на масата се озоваха една голяма кана, пълна с гореспоменатата кехлибарена течност, и чаши за всички. Дядо Михал разля. Ябълково вино, каза, пийте, то в него почти няма алкохол! Все едно че боза пиете. Изсмукахме си чашите, дядо Михал ги напълни отново, и отново, и отново. Не знам как бяха другите, но моите колене станаха като от кашкавал, а на колелото така и не успях да се кача, а едва-едва го добутах до вкъщи и се строполих да спя.

Още чувам заразителния смях на дядката, който подвикваше подире ни нещо и ни приканваше да се върнем да си вземем сладкото, което ни беше обещал.

На другия ден се събрахме да анализираме пиянството си и да  степенуваме махмурлука си след него. После вкупом се изнесохме към къщата на дядо Михал да си търсим парите и сладкото от смокини. Заварихме го да пали поредната стюардеса, ни лук ял, ни лук мирисал.

Пари ли? Какви пари бе, момци? Аз ви ги дадох. Е на тоя, тартора дето правихме пазарлъка с него.

Черния Оги почервеня и отрече, а подлият старец го попита дали майка му го е видяла като се е прибрал вчера. Момчето започна да заеква. А-а-а-а-ми може и да ми ги е дал, но не помня. Може и да съм ги изтърсил някъде. Май паднах с колелото, защото нали ви казах, че коляното и лакътя ми са обелени. И тогава може да са паднали някъде…

Добре, примирихме се, а сладкото от смокини?

А-а-а-а, сладкото ли, останали са ми две бурканчета, ще ви дам едното. Не може да вземете последното на стареца, нали?

Носовете ни увиснаха окончателно. Почувствахме се не точно измамени, но прекарани във всяко едно отношение. Взехме си бурканчето със сладко, в него имаше седем смокини.

Черния Оги се прибра и не яде.

Автор: Иван Симеонов

Comments (1)

  1. Стана ми мило, носталгично и много близко. Страхотен. Обичам сладко от смокини и бих опитала ябълково вино. Подейства ми , както Душко Добродушко и медената тиква-винаги ти се дояжда.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *