Един досаден тип постоянно ме юрка да напиша нещо за себе си и за интересите си. Накрая сядам, за да напиша следващите редове, които все още не знам как ще изглеждат и какво съдържание ще имат, но това е забавното на импровизацията.

Роден съм в работническо семейство… не, сериозно…

Обичам литературата. Не знам от кога, мисля, че откакто ме научиха да чета, аз чета. Има нещо неповторимо в откриването на информация по този начин. Толкова неповторимо, че превърнах четенето в професия – станах учител по литература… и по български де. Вървят си заедно, но все пак си мисля, че съм повече първото. Наскоро попаднах на разсъждения за ценността на книгите и тяхното съдържание, десет на брой. Там много ми хареса, че тези които не четат, слушат какви истории разказват четящите.

Като студент в първи курс Българска филология получих задача от преподавателката си по Общо езикознание, да намеря 5 интересни фамилни имена и да ги проуча. Подходих скептично към задачата, но все пак се заех с нея. Петнайсет години по-късно не съм спрял да издирвам странни имена. Броим ли го за интерес? Определено.

Бях в гимназията, когато излъгах едно момиче, че мога да готвя, само за да изляза с нея. Получи се и набрах доста точки актив в нейните очи, но в един хубав слънчев ден ме хванаха, че уменията ми се простират до пържене на яйца и варене на макарони. Момичето ме заряза и реших, че повече няма да се излагам по този начин. Започнах да следя майка си, когато готви, разпитвах я, прегледах основно и трите готварски книги, които имахме у дома… и ми хареса.

Годината е 1996 г. Зимата е неприятна, сива, студена, без сняг, каквито са повечето зими във Варна, където съм пораснал. Братовчед ми върти частно автобусче по една от най-натоварените линии в града, а аз продавам билетчета. Броя това си действие за първо професионално занимание, макар и само за една зимна ваканция. Не помня колко пари изкарах в тези две седмици, но ми стигнаха за страхотна зимна шапка и един китайски фотоапарат СКИНА. Така започна последният ми траен интерес, който ще спомена тук – фотографията. Онзи досадник, когото споменах в началото, е един от най-добрите ми приятели, също така е добър фотограф и основен виновник за съществуването на този сайт. Благодарение на него превърнах безцелното щракане в нещо като читави снимки. Осъзнах, че буквичката М в колелцето за режими на фотоапарата не е „тъмна Индия“, а неоценимо предимство.

Това е положението… днес.