Бях в средата на тийнейджърските си години, когато за първи път попаднах на книга на Джеймс Клавел. Книгата беше „Шогун“. Останах запленен от тази история и у мен се настани траен интерес към Япония – история, култура, традиции. Само дето не започнах да тренирам някакви японски бойни изкуства. Изчетох много неща, гледах филми, говорих с хора, които са били в страната на изгряващото слънце. Поглъщах всичко с интерес и явно изпитвах уважение към тази страна и нейните хора, толкова различни и интересни. След доста време интересът намаля, но не изчезна и между другите неща, към които проявявах някакъв интерес през годините, все се оглеждах за четива, свързани с японското.

И така преди няколко месеца попаднах на книгата „Тайко“ с автор Ейджи Йошикава. На пръв поглед двата тома с над хиляда страници обем изглеждаха обещаващо и доволно потривах ръце в очакване.

Накратко историята се развива в последните десетилетия на шестнайсети век, когато Империята се гърчи в непрестанен хаос поради разпадането на шогуната и непреставащите междуособици на местните господари, които се борят за по-голяма власт. Сред тази разруха се открояват три личности, които мечтаят да обединят страната и нацията. На първо мясято е емоционалният, импулсивен и напорист Нобунага, следван от хладнокръвния и пресметлив Иеясу, но централният образ, който е и най-запомнящ се, е Хидейоши. Издигнал се от низините на простолюдието и длъжност носач на сандали до титлата тайко – абсолютен владетел на Япония от името на Императора.

Честно казано, книгата изисква доста търпение, типично по японски, за да бъде прочетена. Аворът на моменти задълбава така старателно в описанието на битки, тактика, участници и последици, че четящият може лесно да се обърка и да си задава въпроси от рода на „Този пък кой беше?“. Трябва да се внимава и за името на централния образ Хидейоши, който в началото има детско име, но познат и като Маймунката, прякор, който го следва през целия му живот, в младежите си години се сдобива с името Токичиро, а вече издигнал се получава и името, с което остава в историята. Друго предизвикателство е отмерването на времето. Всичко се движи по традиционния японски лунен календар, а денонощието е разделено по подобие на китайското времеотмерване на дванайсет периода от по два часа, всеки от които си име име – часът на коня, часът на тигъра, часът на плъха и т.н. И тъй като според този лунен календар годината има триста петдесет и три дни, то понякога се добавя и тринайсети месец, ей така за допълнително объркване. Няма лесен начин за превръщане на дата по лунния календар в нейното съответствие в слънчевия, така че ви съветвам да не се главоболите много с тия неща.

Въпреки всички тези неудобства, първият том на книгата ми вървя доста лесно, може би защото в нея ясно стои интересната нишка в израстването на Хидейоши. Многото трудности, през които преминава, каляват характера му, научават го на тънкости, които му служат занапред, превръщайки го в най-добрия тактик на времето си. Докато във втория том има толкова много персонажи, които се появяват епизодично, че, признавам си, в един момент се обърках. Отне ми три пъти повече време да се справя с него, отколкото с първия. Писателят е решил да потопи читателите си максимално подробно в характера на всяка битка, участници, място, военни маневри и тактика, укрепления и фортификации, всичко свързано с японския начин за водене на война.

Спирам да разкривам парченца сюжета и приканвам да не пропускате тази книга. Да, ще положите усилия и въпреки, по мое мнение малко претупания край, ще се насладите на един епичен роман за коренно различните японски традиции и култура, който ще ви накара да се замислите.

Автор: Иван Симеонов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *