Откакто се помня прекарвам всяка свободна минута на село. Но имаше един пуст период, в който прадядо ми си отиде от този свят, и надделяха фамилните спорове за имот. Къщата беше продадена, парите разпределени, на едни повече, на други по-малко, дядо ми преглътна тежко това и няколко години по-късно на смъртния си одър закле баща ми да върне бащината му къща и си замина с отворени очи. Баща ми изпълни заръката. С цената на много компромиси, но я изпълни. Ваканциите, съботите и неделите, всяко свободно от училище време отново беше посветено на селските приключения, за някои от които съм писал преди.

Именно в оня пуст период се наложи с брат ми да изкараме две-три години поред за по един месец на другото село, което се намираше на малко повече от четиристотин километра от Варна. Враняк, Белослатинско. Там живееха през лятото родителите на майка ми, баба Таца и дедо Тинчо, или официално Стоянка и Трифон. Говореха странно, бяха ми малко чужди в началото на тези посещения, сигурно защото живееха много далече от нас и ги виждахме по веднъж, дваж в годината.

Та годината е осемдесет и деветата, аз съм на десет, брат ми на четири и започна нашето враняшко заточение, за радост на майка ми и баща ми, които сигурно са си направили някой епичен купон, за който отричаха, по случай, че нямат деца на по-малко от шест-седем часа път с кола.

Първите няколко дни вървяха вяло, а единствено печивата на баба ми внасяха малко радост в изгнаническата ми душа. После се появи врачанският ми първи братовчед, започнаха някакви игри, постепенно се запознахме с други заточеници като нас и ежедневието ни започна да придобива по-смислен вид.

Всеки ден имаше богата закуска и задължителна боза, резлива, после дядо ми измисляше какво да правим за известно време, после се обядваше, задължителна дрямка, срещу която протестирахме всеки ден с доводите, че не сме бебета, но старците налагаха волята си. Следобедите и надвечерите си бяха за нас и игрите в махалата или вкъщи.

Един ден дядо ми си облече официалните дрехи следобед. Нещо необичайно, защото обикновено го правеше сутрините, когато отиваше за хляб и боза. Никога не го видях да излиза разпасан, с работни дрехи, мръсни ръце или пък небръснат. След това дойде при мен, подбра ми нещо по-човешко с мърморене, че не може майка ми да не остави един дълъг панталон в багажа ми. Огледа критично, одобри външния ми вид и тържествено заяви, че ще ме води да ме подстригват. Учудих се, защото знаех, че самият той умее този занаят, но си затраях. Може би щеше да се случи нещо интересно.

След двайсетина минути ходене спряхме пред къща на другия край на селото и дядо ми започна много сериозен инструктаж.

– Иване, сега ще влезнем в тая къща и ще видиш едно джудже. Виждал ли си джудже досега?

– Не, дядо!

– Чувал ли си за такива хора?

– Не съм, дядо.

– Няма да се смееш, няма да го гледаш втренчено, защото човекът е на повече години дори и от мене. Той си е един нормален човек, който ме е учил на занаят, когато бях млад, от него знам всички тайни на бръснарството и на подстригването, а сега съм дошъл да го видя, да го помоля да те подстриже, а аз ще подстрижа него, за да му върна услугата. Разбра ли?

– Разбрах, дядо.

Почукахме, вратата се отвори и пред мене застана един човек, ни повече, ни по-малко от метър и трийсет. Колкото и да бяха изчерпателни инструкциите на дядо ми, втренчих се. Стана от самосебе си, а джуджето се засмя, пресегна се, разроши ми косата и се обърна към дядо ми:

– Здравей, Трифоне! – и се ръкува с него. – За първи път ли вижда такъв като мене?

– Здравей, майсторе! За първи! – потвърди дядо ми и се изчерви вместо мен.

– Хайде, хайде, влизайте да видим какво ще правим! – подкани ни той и потънахме в бръснарския му дюкян.

Джуджо, както всички му викаха, всъщност се казваше Христо, но това го разбрах години по-късно. Бръснарницата му имаше два бръснарски стола, страшно много етажерки, рафтчета, до едната беше поставен бял бюфет и навсякъде бяха наредени шишенца, стъкленички, бурканчета и какви ли още не неща. Настаниха ме на едното място без много церемонии, загърнаха ме с един бял чаршаф, а Джуджо се качи на едно подиумче зад стола, за да ме стига, и започна да ме подстригва. През това време аз наблюдавах в огледалото внимателно действията му и не чух нито дума от това, което си говореха с дядо ми. В един момент чух едно „Честито!“ и бях преместен на другия стол, имаше нова доза инструкции да не пипам нищо, но аз бях толкова погълнат от всичко, че през ум не ми минаваше да го правя.

След известно време видях, че Джуджо е заел мястото ми, а дядо ми го подстригва. Всичко свърши сякаш за няколко минути, двамата мъже си поговориха още малко и като в сън бях подканен да кажа довиждане и си тръгнахме. Чувствах се изключително странно, бях като опиянен. За първи път видях джудже или малък човек, както ги наричаме сега. Всъщност бях по-впечатлен от самия бръснарски дюкян, но до ден днешен не мога да си спомня какво точно ме е довело до това душевно състояние. Може би всичко взето накуп.

По едно време чух гласа на дядо си.

– Иване бе, къде се отнесе? Питам те едно и също три пъти вече. Много беше мълчалив и послушен, хареса ми как се държа. Хайде да минем през сладкарницата за по един еклер и една оранжада.

Ядохме еклери, пихме оранжада и се прибрахме, а баба ми гледаше кисело. Не харесваше Джуджо. Не знам защо. Така и не разбрах. Аз го видях още три пъти преди дядо ми да си замине от този свят. И всеки път ми беше много интересно.

Накрая искам да уточня, че не влагам никакви лоши чувства към малките хора, когато ги наричам джуджета. Политикоректността към наименоването им се появи доста години след времето, в което се развива тази случка.

 

Comments (2)

  1. Много чистосърдечен разказ. Браво!

    Имам един въпрос възникнал докато, чета тази модерна Елин Пелиновска драма. Много роднини не помнят истинските наречия на родствениците си. Уикипедия дава информация, макар и на под средно ниво, която смятам за недостатъчна.

    Та имам следния въпрос. Как да се обръщам като наречие към жената на брата на баща ми, която в същото време е първа братовчедка на майка ми – стринка или тутка. Вярвам, че тези, макар и позабравени, български думи, имат своето място не само в старите книги, но и в наречието ни.

    Благодаря за отговора предварително.

  2. Благодаря за отзива, а въпросната особа ти се пада стринка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *