Първа част

Втора част

23 юни 

– Гошо, я направи три кафета и ходи да пушиш! – нареди Чекръка.

Гути и Дембито дойдоха почти по едно и също време и седнаха на масичката с кафетата.

– Ще отида да си взема захарче. – каза Демби.

– Никакво захарче за тебе, убиецо на камили! Горчиво ще го пиеш, че да видиш на мен какво ми е! – сряза го Чекръка.

Гути не знаеше подробности, но реши да не пита. Така и не разбра защо в колата на път от Варна беше настъпила такава гробна тишина. Дори радиото загуби обхват рязко.

– Довечера тръгваме в шест към Варна. Демби, ти моето момче, какво ще правиш? – попита Чекръка изпитателно.

– Ще вляза изотзад през клетката на камилата заедно с чувала. После ще отида до лебедите и ще чакам и ти да влезеш, Чекрък.

– Точно така. Дотука си разбрал. Гути, ти, хубавецо, какво ще правиш?

– Аз ще съм на паркинга в колата с изгасени фарове, изгасено радио и всичко изгасено и няма да пикая под терасите и ще чакам да дойдете.

– Странно как на теория ви се получава! – направи учудена физиономия и продължи – Аз ще вляза десет минути след Дембито през оградата и ще хванем лебедите. После се изнасяме към къщата на Сребърния. Ясно?

– Да, Чекрък. – каза Гути и дори вдигна единствения си палец в знак на единомислие, а Дембито просто кимна и продължи да гледа в кафето си, защото мислеше, че така по-малко ще се набива на очи след фиаското в зоопарка.

***

Времето беше приятно, не много горещо, не и хладно. Беше си точно както трябва. Слънцето се спускаше бавно зад колата над извития път. Чекръка бръкна в жабката и изкара специална касетка с музика, дарена му от Сребърния с репликата „Е, т’ва как пее…”. Случи се преди месец при едно ходене до Сърбия на среща с разни съмнителни хора. Купето се изпълни с гласа на някаква от многото сръбски певачки и всички се заслушаха. След като свърши А-страна, Чекръка заключи:

– Верно, т’ва много пее! Евала на Сребърния!

После обърна Б-страна и усили още малко. Лошите настроения се уталожиха и в колата се възцари спокойствие до Варна. Единственото мимолетно напрежение дойде, когато Дембито се пресегна от задната седалка да покаже къде е автореверса, но всичко беше в рамките на допустимото.

Чекръка паркира до един лъснат Опел Кадет и го изгледа цъкайки с език. Мислеше си „Верно, Сребърния има S класа, обаче това е страшна кола. Още някоя година и ще си взема.”

Дембито беше подозрително мълчалив и изпълнителен. Сякаш изведнъж в главата му всичко се беше избистрило и всички глупости, които процъфтяваха като бурени върху буцата тор между ушите му, наречена мозък, бяха увехнали.

Тримата седнаха да хапнат в малка кръчмичка и да си поговорят приятелски преди деянието си. Колкото и да бяха правили глупости, всеки си знаеше частта и това не им беше първият път, когато вършат някоя „тънка работа”.

Дембито се огледа подозрително и сви две филии хляб от масата, пъхна ги в джоба си и смигна на Чекръка, който чак се учуди от шахматното мислене два хода напред, осъзнавайки, че вече имат и примамка за многострадалните лебеди. В това време Гути гледаше една паяжина в ъгъла и разсъждаваше над това колко тъп е паякът, който плете мрежа чак там, като има толкова много храна по масите и дори по пода.

***

Сребърния беше дал пари за храна и за гориво. Всичко беше предвидено и изпипано.

Настъпи часът. Гути беше в колата и блееше в една точка. Пулс трийсет и пет удара в минута. Дембито тупна тихо при камилата, която в просъница не се смути. Чекръка започна отброяването. Кака Мими готвачката сънуваше кошмар за това как скубе лебеди, Но тримцата във Варна нямаха идея за това и се бяха концентрирали върху задачата от Сребърния. Дембито се преметна в алейката на зоопарка и се насочи към лебедите. Вместо да изчака Чекръка да се появи след няколко минути, той бръкна в джоба си и извади хляба. Мислеше си “Чекръка ме мисли за прост, но аз ако не бях взел тия филии сега с оная си работа щеше да ги подмами. Преди да е прескочил ще ги хвана и трите и ще изчезна.”. Застана до езерцето и започна да издава звуци да ги примами, целейки ги с трохи. Животинките не бяха много отзивчиви, но с малко подканяне всичко започна да се наглася. Нощният пазач спеше дълбоко, а музиката от заведенията около и по плажа караха шума в езерцето да изглежда невинен. Лебедите се приближиха достатъчно и Дембито реши да действа. За негово нещастие чувалът, който трябваше да носи беше забравен в колата. Това го смути за момент, но отвличането трябваше да се случи и той реши, че въпреки всичко акцията трябва да бъде доведена до успешен край. Сграбчи първия за гушата, другите два се паникьосаха за момент, но Дембито с рязък замах сви в другата си длан гушите им. Държеше здраво три лебеда в двете си ръце – два в едната и един в другата. Непоколебимостта му бе желязна, щом трябваше да се приложи сила. Животинките нямаха възможност да издадат звук. Тихо се заизмъква от зоопарка по същия път, по който влезе. Промъкна се при камилата, която се беше разбудила и изправила. Нашият се оказа лице в лице с животното, което му имаше зъб и не само това, но и видимо в доста по-неблагоприятно положение – заети ръце и един на един в нейното заграждение. Дембито реши да помаха с единия лебед и да я изгони, за да се опита някак да изкатери оградата на зоопарка. Камилата го захапа за ръката, инстинктът му, граден с години, се включи и вместо да се паникьоса или извика, той пусна един лебед между краката си и нанесе силен ляв прав, държейки другите лебеди, и отново просна кораба на пустинята на земята.

В края на клетката тупна Чекръка и завари полумъртвата камила, Дембито с бесен поглед, кръв по предмишницата от захапката и трите изтръпнали черни лебеда, чиито пулс беше по-нисък от този на Гути.

–  Идиот! После ще се разправяме! Нося чувала! – Чекръка беше бесен, но сега не беше моментът. –  Мятай ги в вътре бързо и се моли да са живи, че иначе ние ще ги заместим в езерцето на Сребърния.

Гути в това време вършеше своята работа идеално – стоеше зад волана. В неговия малък свят времето беше спряло. Размишляваше над паяка и паяжината. Тази мисъл можеше да го обсебва още години, ако в огледалото не се бяха появили Дембито и Чекръка. Тогава той запали колата, изчака ги да натоварят птиците, да се качат и всички тръгнаха обратно. В колата настъпи мълчание.

***

Возилото спря пред дома на Сребърния – голяма къща в края на селото. Малко хора бяха влизали вътре, а още по-малко от тях за добро. Чекръка излезе от колата и звънна на звънеца. Сребърния го очакваше и излезе. Покани го в двора:

–  Взехте ли ги?

–  Да, тука са в колата.

Сребърния метна едно око през оградата и видя кръвта по Дембито.

–  Да не са ви стреляли?

–  Не, камилата го ухапа…

–  Момчета, не си правете майтап с мене… – Сребърния сниши тона си и продължи. – Обадиха ми се моите хора от Сърбия тая вечер. Ще трябва да върнете птиците засега. Не може да ги държим тука и да се разчуе, че имам черни лебеди в кръчмата. Закарайте ги обратно в зоопарка и като ви кажа пак ще ги докарате, но тоя път без да ви хапят камили. Разбра ли ме?

–  Да, всичко е ясно! – послушно каза Чекръка, въпреки студените тръпки, които полазиха по гърба му

–  А, така! Сега вземи тия пари и го закарай при фелдшера Фильо да му бие някакви ваксини против камилски болести, че да не ми се тръшне. Хайде, да ви няма!

Чекръка се върна в колата без да казва нищо. Сребърния се прибра и си легна. Колата запали и тръгна към Варна. На сутринта нощният пазач, който сладко бе спал почти цяла нощ, намери в загражденията една просната камила с кръв по устата и три изтръпнали черни лебеда в езерцето с водоплаващите. Реши да не докладва за това на никого и тихомълком остави всичко в ръцете на дневната смяна.

Автор: Иван Симеонов

Към последната част

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *