Лятото тъкмо беше навлязло в разгара си, когато на опашката за хляб пред селската фурна дядо Медарко ме потупа по рамото и ме пита дали искам да му поработя малко, а той щял да ми се отплати добре. Работата беше да се извади, изчисти и подреди лук, тъкмо четири лехи, към това и леха с чесън. Бях на дванайсет и реших, че сам ще ми дойде повече, затова взех братовчед си и още същия ден следобед бяхме пред портичката на стареца.


Принуден съм да му обърна малко внимание и да ви посветя в някои подробности за тази личност, тъй като беше интересен дядка.
Дядо Медарко, кръстил си го бях така на един литературен герой, защото не му помнех името, беше на възраст вероятно близо до седемдесет, имаше хубава бяла брада, гледаше доста пчели, по спомени над петдесет кошера. Постоянно се носеше с шапка, подобна на мексиканско сомбреро, на която беше закачено някакво тюлено перде, което ту висеше надолу, ту биваше отмятано над периферията на шапката. Вадеше меда без да опушва пчелите и се смееше, когато го жилваха, с думите, че на неговата възраст е полезно да го жилят. Неговата баба се казваше Гина и почти не излизаше от старата къща, в която живееха, и казваха, че готвела много хубаво.
Дядо Медарко ни отвори, усмихна се приветливо, рече, че е хубаво дето съм си довел помощник, даде ни една калистирка (малка мотичка) и подкарахме работата. Братовчед ми не хареса нито позицията за откопаването на лука, нито тази на събирането му, изкара с мен докато извадим първата леха, оправда се, че го боли корема и изчезна. Прибрах лука на сухо, върнах инструмента, дядо Медарко ми тикна няколко летни дребни круши в ръцете и ме проводи до вратичката.
– Ще дойдеш утре да довършиш, нали?
– Разбира се. Щом съм обещал, ще го свърша,
– А помощникът ти де изчезна?
– Заболя го корема и се прибра…
– Ааа, ясно! – позасмя се дядото. – И мен като ме примързи ме заболява по нещо.
Не казах нищо, на другия ден в седем сутринта бях пред къщата, а старецът много изненадано ме погледна, връчи ми калистирката и потъна някъде в дълбините на къщата.
Никога не съм бил много работлив, но тази дейност я взех присърце, мислейки си колко ли парички ще спечеля от това и за какво ще ги изхарча. Пазарлък не бяхме правили и затова се съсредоточих над работата. В четири следобед всичко беше приключено, дядо Медарко се показа, одобри и каза:
– Чакай сега да те наградя, моето момче.
Отново потъна в къщата и когато излезе, държеше една платнена торбичка, в която имаше пет компотени буркана с мед, четири бурканчета със сладко от смокини и бурканче, пълно с шарена сол. Изпроводи ме, пожела ми да бъда здрав и изчезна.
Стоях пред вратата и бях изключително разочарован. Прибрах се с увиснал нос, тръснах торбата на майка си и баща ми, светла му памет, ме попита:
– Кажи, момче, за какво са ти потънали така гемиите?
– Ами аз очаквах дядо Медарко да ми даде пари, а той ми набута някакъв мед, шарена сол и сладко от смокини.
– Недей да се отчайваш, ами изчакай до утре вечер. – каза баща ми и се позасмя.
Зарекох се повече да не се хващам да правя каквото и да било преди да направя пазарлък, преглътнах, преспах и на другия ден бях пак с приятелите да ловим птички, да караме колелета, да киснем някъде, да дрънкаме глупости и какви ли още не неща.
Доста време им трябваше на родителите ми да ме научат да се прибирам навреме да се храня и са ме побийвали дори, докато свикна, но все пак успяха. Прибрах се навреме за вечеря, баща ми тъкмо се беше върнал от работа и още докато вляза вкъщи ми подаде едра банкнота.
– Това ти е надникът за работата при дядо Медарко. – каза ми той, потупа ме по главата и продължи в отговор на учудено въпросителния ми поглед. – Сутринта отнесох меда и го продадох на някои от колегите ми. Медът винаги се търси, винаги има кой да го купи и винаги е скъп. Така че не се чувствай прекаран или излъган, защото старецът ти е платил добре. И да знаеш, че медът е единствената храна, която не се разваля. – довърши татко.
Винаги спускаше по някоя любопитна информация, когато ми обясняваше нещо.
Това беше първата ми работа. Започнала с разочарование, завършила с изненадващо добра печалба.

Автор: Иван Симеонов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *